България от 2007 г. е част от Европейския съюз. Този факт е много важен, тъй като позволява на италианските инвеститори да получат един вид “общностна гаранция”, която на практика се изразява в по-голяма правна сигурност и в по-общи и ясни правила (в много отношения, най-вече икономически, почти всички закони вече изразяват волята на Съюза). За един италиански предприемач, който избира тази страна пред други, в които обаче правната сигурност и правилата могат да бъдат по-широко “тълкувани”, имам предвид Близкия Изток, страните от Северна Африка или пък близките Украйна, Беларус, Молдова и други, това е съществена разлика, която защитава и пази интересите на инвеститора.

На пръв поглед това може да изглежда съвсем ясно, но не е така. Когато човек отива в чужбина, това е първото нещо, което трябва да прецени, защото има огромни разлики между това да се инвестира във Франция или в Тунис, в Белгия или в Дубай, които разлики непременно трябва да бъдат отчетени, когато става въпрос за защита на интереси и права.

Друг момент, също свързан с правната сигурност и със сигурността на инвестициите, е стабилността на българската валута (лев), която от 2007 г. е свързана с развитието на еврото, което премахва риска от обезценяване, както и присъединяването към еврозоната от 2024 г.

И накрая още един аспект, който не е без значение – страната е сигурна и от гледна точка на престъпността, както организираната, която съществува като навсякъде, но която не притеснява производството и търговията с искания за такса спокойствие или протекция както се случва в някои региони на самата Италия, така и свързаната с кражбите по улиците (грабежи и обири), тъй като съществува ефективен контрол на територията от страна на силите на реда, затова и главните градове като цяло са сигурни както за живеене, така и за работа.

А сега да преминем към икономическите фактори, по-тясно свързани с предприемаческата дейност.
Какво може да се прави в България? Много неща. Да започнем с промишленото производство, като дадем един практически пример.
Двама съдружници отварят шивашко предприятие с 50 шивачки и десетина човека персонал за управление на склада, за търговския, административния отдел и т.н. Да предположим, че вече сa започнали дейността (между другото става много по-бързо и евтино отколкото в Италия що се отнася до разрешителни, лицензии, задължения и различни тежести).

В Италия 62 работници при среден разход от 2000 евро брутни на месец (около 1200 евро нетни) = 2 000 x 62 x 14 месеца = 1 488 000 евро на година за 11 месеца производство.
Енергийни разходи: (газ, електричество, вода) около 50 000 евро на година (50 ел. шевни машини).
Наем за цех в промишлена зона от 1 500 m² = 40 000 евро на година.
Да приемем, че са били много продуктивни и са достигнали печалба в края на годината от 100 000 евро: данъчно облагане 27% = 27 000 евро, остатък 73 000 евро, разделен между двамата съдружници, се падат 36 500 евро на съдружник, върху които 38% = 13 870 евро данъци = 22 630 евро нетни за всеки. Данъчна тежест = 54 740 (54,7%).
Забележка: Тези сметки са чисто ориентировъчни, тьй като не взимат предвид неподлежащите на приспадане дължими от съдружниците разходи като напр. към НОИ и др., следователно са по-високи!

А сега да видим същата ситуация в България. 62 работници, при среден разход от 900 евро брутни на месец (около 500 нетни) = 900 x 62 x 12 месеци = 669 600 евро на година за 11 месеци производство.
Енергийните разходи (газ, електричество, вода) са около 35 000 евро на година (50 ел. шевни машини).
Наем за цех в промишлена зона от 1 500 m² = 18 000 евро на година.
При равен оборот двамата съдружници с горните характеристики биха имали подобряване на печалбата поради:
по-малко разходи за персонал ‒ 819 000 евро
енергийни разходи ‒ 15 000 евро
разходи за наем ‒ 22 000 евро
Общо разходи по-малко ‒ 856 000 евро.
Да допуснем, че са имали по-големи транспортни разходи, дори от 200 000 евро на година, заради по-голямото разстояние от целевия пазар, резултатът все пак е 650 000 евро повече спрямо 100 000 евро в Италия.

Сега да видим сметката за данъците при печалба, идентична с тази в Италия.
Печалба в края на годината ‒ 100 000 евро, данъчно облагане 10% = 10 000 евро, остатъкът е 90 000 евро, разпределен на 2 съдружници ‒ 45 000 евро на съдружник, върху които се прилагат 5% = 2 250 евро.
Ако остане в България, общият разход за данъци е 14 500 (14,5%), ако обаче цялата печалба трябва да се отнесе в Италия, трябва да се прибавят 26%, след като се извади вече платеното: 45 000 x 26% = 11 700 – 2 250 = 9 450 евро на съдружник. В този случай общата сума е 11 700+11 700+10 000 = 33 400 евро (33.4%).
Излиза разлика от 21,3% до 40,2% по-малко.
Затова бихме могли да кажем, че и при равни разходи (за персонал, консумативи, наеми и др.) изместването на едно производство от Италия в България ще подобри реализацията най-малко с 21%, като може да стигне дори до 40%, но тъй като спестяванията са реални, увеличението на печалбата е значително по-голямо!

А сега да видим един по-прост пример:
Предприятие за търговия на едро, което внася от Китай потребителски стоки и продава на търговци в Италия и в някои европейски страни, използвайки транспортни и логистични услуги на трети лица.
Прехвърлянето в България на подобна дейност ще доведе незабавно до намаляване на разходите за митническите операции и товаро-разтоварните дейности на пристанището на около 40%, местната логистика с повече от 40% и разликата при транспорта към Италия и европейските страни според местоположението (ако в Южна Италия няма да има почти никаква разлика, то в Централна или Северна Италия ще има увеличение, което варира от 8 до 12%), но със значителна разлика: ДДС ще падне от 22 на 20%, като възстановяването на ДДС ще стане до 3 месеца от съответното искане (за стоките, предназначени за Италия) при същите разлики в данъчното облагане, показани в предходния пример (намаление от 21 на 40%).

За всички останали дейности като услуги, продажби онлайн, консултации и пр. важното е да се извършват от България към други страни, в такъв случай ще има само по-голяма печалба от разликата в данъчното облагане и леко спестяване при евентуално наемане на офис и разходи за секретарски персонал.

При дейности, свързани с IT услугите, е важно да се знае, че България има дълги традиции в този сектор, който е много развит и в който е възможно да се открие високо квалифициран персонал, както и че това е третата страна в Европа по скорост на интернет.

Особено внимание трябва да се обърне на пазара на недвижими имоти. България последна от сегашните европейски държави влезе, заедно с Румъния, в Европейския съюз, както и последна прояви интерес към чуждите инвестиции в недвижимите имоти. Пазарът започна да се развива от 2005-2006 г., но спря и претърпя последващо свиване от есента на 2008 г. както във всички европейски страни и не само, в резултат на скандалите с американските банки и ипотечните кредити суб прайм. Това доведе в България до много кратко увеличение на цените в периода 2005-2008 г., което рязко беше прекъснато и остана почти непроменено до 2015-2016 г. В действителност това е единствената страна в ЕС, където ръстът на пазара с недвижими имоти продължи само 3 години, а после спря за повече от 8 години и затова цените към момента се върнаха на нивата си от 2008 г. и следователно от сега нататък само ще растат.
Ще направим някои сравнения със съпоставими със София градове (по размери и тип, изключвайки градовете на изкуството със силно развит туризъм като Прага или Будапеща).
Средни цени на m² на апартаментите в центъра за жилищни цели: (2021 г.)
Братислава 4 000 евро
Белград: 2 500 евро
Букурещ: 3 000 евро
Варшава: 4 500 евро
София: 1 500 евро

Сега, с известна степен на увереност, можем да очакваме, че София, като една европейска във всяко отношение столица, в рамките на 3 до 5 години ще се нареди поне до най-близките й столици от Източна Европа, като изключим може би Белград, който не е в Европейския Съюз, но въпреки това вече я е изпреварил.